Най-глухата самотност.
Дара губи следите.
Лута се из преспите. Озърта се.
Само сянката ти те придружава. Няма жива душа. Долу в ниското пада мъгла. За миг страх те съзема. Тишината е пълна с ослушване.
Да се върнеш? То значи още повече да заглъбнеш в самотата.
Като единак се провикваш към височините, където снегът свети недостъпен:
- Хе-е-е-оп!
Викът ти се прехвърля от рид на рид. Висок и проточен, съразмерен с височините и разстоянията, той очаква издалече откликващо ехо.
Навярно първият човек с такава виеща болка е огласял пустошта на планетата.
Тръгваш пак, преследвана от шума на собствените си стъпки. Да би ти пошушнал някой какво те чака там при другите, ти не би се изплашила. Защото няма нищо по-страшно от това да останеш сам, да се откъснеш от своите, да изостанеш, пък дори и от общата беда.
Чувството на отцепената от стадото овца - най-древният страх.
Пропастта те гледа с огромно, празно око. С поточето под леда планината си шушне сама на себе си. Не отговаря дори с ехо на биещото ти сърце. От зъберите лъха студена саможивост.
Единични стъпки в планината. Едно настръхване пронизва вселената.
Бягаш, подгонена по петите от собствените си стъпки...